ЖАДЕН ЛИ СИ, ПЪТНИЧЕ?

           

Жаден ли си, пътниче? Та потокът е до теб и с устни можеш да докоснеш водите му, ако желаеш обаче, защото водата, която утолява нашите земни желания е сладка за устата, но горчи, когато прониква в дълбините на сърцето.

Жаден ли си, пътниче? Ако искаш, спри за отдих и свали за малко кръста си, но от мига, в който забравиш, че си кръстоносец, ще изчезне за теб пътят, който си поел; понеже няма друг път към небето, освен голготския, по който вървя Подателят на живота Господ Иисус Христос.

Погледни земята и небето и виж, как чрез кръста съедини нашият Спасител земното с небесното и като разтвори ранените Си ръце, за да прегърне сякаш света, даде възможност на тези, които Го приеха, да станат чеда Божии.

А ти, като паднеш в тежки мигове на изпитания, не забравяй, че няма по-голям кръст от Христовия, защото Господ, бидейки невинен, понесе върху Си нашите немощи и страда за всеки един от нас, и за теб включително.

Твоят кръст, пътниче, е много по-малък и много по-лек от Христовия, въпреки че понякога изглежда непосилен за слабите ти плещи. И наистина, колко е трудно за нас, бидейки сами немощни, да понасяме чуждите слабости по заръката на св. ап. Павел: „Понасяйте един другиму теготите и така изпълнете закона Христов!” /Гал. 6:2/

По интересен начин разкрива св. Йоан Лествичник трите степени в понасяне немощите на ближния:

Вървели трима монаси и срещнали човек, който се отнесъл с изключителна неприязън към тях. Въпреки че не отговорили с агресия на агресията, всеки един от монасите реагирал по свой начин.

Първият заплакал, защото се почувствал засегнат и обиден. Вторият запазил хладнокръвие, помнейки, че нищо друго, освен нашите лични грехове, не може да унижи достойнството ни пред Бога.

Третият монах заплакал, но не за себе си, а заради състоянието, в което се намирал оскърбителят; понеже този последният не осъзнавал, че подчинил богоподобната си душа на низки страсти и станал не раб Божи, а раб на демоните. Въздигнал монахът молитва към Бога, да помилва Господ и спаси падналия в немощ човек, като помислил: „Ето, днес е паднал моят брат, но не се знае утре дали няма да падна аз по-зле и от него.”

Така смирената любов понася чуждите немощи, защото по думите на св. ап. Павел: „Любовта не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина, всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада. /Кор. 3:5,8/